Така например, през 1975 година Schorsch в своя публикация, обръща внимание, че в продължение на 150 години, сексуалните знания и определения са съществували единствено във вид на психиатрична патология на сексуалността. Сексуалните перверзии, като предмет на изследване, били отделени без каквото и да било научно обосноваване на нормалността и просто били причислени според консервативни учени като ненормалност. По такъв начин, сексуалните знания в рамките на психиатрията се свеждат единствено към сексуалната патология и в никакъв случай не могат да са единно цяло с теорията и практиката на истинската и реална наука, наречена сексология.

Във всички клинични дисциплини достигането до патологията, става чрез обосновано разглеждане на физиологичните процеси, които са присъщи за човека. За съжаление, в психиатрията, която си позволява да обсебва сексологията, всичко е патологично и ненормално, щом обслужва секса и сексуалността, без да се обърне внимание на физиологичните процеси, свързани със сексуалната сфера на човешкото същество. В психиатрията, сексуалната патология е разглеждана и оценявана единствено на основата на психиатрични критерии, от постулирането на понятия за „нормално поведение“, а в редица случаи за изходни критерии се взима и т.нар. „здраво социално чувство“, което е абсолютно неправилно. Първоначално, сексуалността като цяло не е била разглеждана от научна гледна точка. Не е била била изучавана подробно, и не са известни първите определения за това, кое е т.нар. нормално сексуално поведение, тъй като това се е считало за компромат на добрия морал. Известно е пагубното влияние върху науката в исторически аспект на редица религиозни течения, както и учения имащи за база религиозни, политически и псевдосоциални елементи.
Освен това, изходен пункт за оценка на сексуалната патология, не е „здравата“ сексуалност (с нейните особености, които следвало да бъдат изучени от физиологична гледна точка, а не да се възприемат като състояние на морала и ценностната система), а комплекс от задължителни морални норми, което било подсилвано и от превъзпитателното направление в психиатрията. Във връзка с това, както физиологичните сексологични явления, така и сексологичните заболявания били квалифицирани от гледна точка на моралните разбирания. Съблюдаването на моралните норми по отношение на сексуалността, всъщност се припокривали или дори покривали представите за сексуално здраве. Физиологията на сексуалността също не е била изучавана, тъй като в съществуващите модели на психиатрично мислене тя не се явявала изходен пункт за оценка на сексуалната патология. По този начин тя се считала за безполезна от клинична гледна точка, което допълнително утежнявало състоянието на сексуалната физиология, под натиска на ученията за болния мозък на всички, които имали дадена сексуална проява. На фона на тази непоследователност и на измислени „нормативно-биологични“ категории в рамките на психиатрията се развивала и науката за перверзиите като нозологична форма. Съвременният модел на разглеждане на сексуалните девиации и перверзии напълно пренебрегва и отказва нозологичната концепция на традиционната психиатрия и заложените в нея морални оценки като показател за границите между нормалното и ненормалното що се касае до сексуалността. Това е свързано с изменения в общия подход на медицината при разглеждането на понятията за здравето и болестта, в съответствие с което главен акцент се дава не на регистрацията на страданията и тяхната корекция, а на облегчението на хората да открият своите проблеми, ако те наистина са такива и да се потърсят три основни елемента – биологичен, социален и психичен, но в никакъв случай психиатрична категоризация на същите.

Не може да не отбележим, че в самата психиатрия, революцията е била извършена от последователите на психоанализата, при което се обръща внимание на биологично-ориентираната психиатрична сексопатология. Бил направен опит да се потърси отговор на неизследвани и често „заклеймявани“ поведения, като се е търсело разбиране за нормалността и резултиращите благоприятни ефекти на биосоциалното развитие. В резултат на това, перверзиите станали „очовечени“, а нормалността е престанало да се счита за независима от всякакви опасности. Т.е. перверзиите започнали да се разглеждат не като заболявания, а като вид и способ на защита и преработка на страховете и конфликтите. Във връзка с това възниква и нуждата да се замени диагностичния модел на здравето и болестта. В соматичната медицина, понятията за болест и необходимостта от тяхното лечение не предизвикват никакво съмнение. При психиатричните разстройства обаче, и преди всичко при т.нар. сексуални девиации размислите за понятието болест и необходимостта от лечение на тази болест се явяват условие на реалния подход, съответстващ от новия модел. Откриването на девиантни тенденции, независимо от тяхното съдържание, не означава по никакъв начин, че автоматично следва да се постави диагноза на болест или да възникне нуждата от лечение, доколкото това зависи преди всичко от личностно-ситуационния контекст, в който е поставен човека. В такъв модел, характеризиращ се с относителни диагностично-терапевтични критерии, сексуалната девиация сама по себе си все още не е психиатрична диагноза. Тя само може да сигнализира за по-рядко срещаща се форма на сексуално поведение. Този фактор на рядкост изобщо не е критерии за спешно започване на лечение, което се прилага от психиатрите, и което обезличава сексологията като наука. В много случаи, подобно рядко сексуално поведение всъщност е такова именно заради съществуващи наложени политически рестрикции, измислени традиционни норми на морал, ограничения в ценностната система на човека, стари предразсъдъци на обществото. В много случаи, големи групи хора осъждат дадено сексуално поведение и търсят неговото лечение, а всъщност те самите също практикуват по-особени сексуални връзки, извършват особени сексуални действия, или редки сексуални техники, но водени от „мнението на масата“, обезличават и изкуствено разболяват сексуалността на човека. Така например, сексуалната девиация не означава нищо друго, освен наличие на човек, който отнесен към социалното поведение, в частта му за сексуалността, провежда даден тип сексуално поведение, което не се практикува от болшинството хора (определението е дадено още през 1975 година от Schoof, но бива бързо забравено и изкоренено поради псевдоморалистичното преследване на сексуалните различия от психиатрите). С помощта на такъв чисто описателен характер на понятието, то се отличава значимо от ученията в психиатрията. Назначаването на лечение, което за психиатрията е задължително, тук отпада, тъй като в сексологията дадената сексуална девиация в никакъв случай не принадлежи по задължение към патологията и не е длъжна да бъде лекувана. Този пример демонстрира, че сексологията има подходи, които нямат нищо общо с психиатрията, и е видно, че теоретичното обосноваване на проблема, собствената научна методология и чисто практическите принципи функционират с различни диагностично-терапевтични модели, което отново отличава сексологията от психиатрията.

Подобен подход на психиатрията към сексуалността и сексологията в течение на достатъчно години е оставил крайно негативни отпечатъци върху науката сексология и нейното самостоятелно развитие и изграждане. За съжаление, поради консерватизма в съвременните научни среди и днес все още сексологията бива задушавана в своето развитие и различни психиатрични школи продължават да я присвояват като раздел, и да тълкуват нейните отенъци като психиатрични категории.
Опитите да се разглежда сексологията като един от разделите на психиатрията се явява принципно грешен, поради неправилното формиране, тълкуване и разбиране спецификата на сравнително млада научна дисциплина.

Източник: БЪЛГАРСКА СЕКСОЛОГИЯ